ПРОСЛУШЕН РАЗГОВОР

На този ден (06.09.) преди 25 години почина дядо ми.

Висок беловлас дядо – моят дядо. На него съм кръстен – Александър. Когато почина, аз бях едва на 7 годинки, но малкото ми спомени са изключително детайлни. Дългите разходки  с него, да не преча на каките в двора, докато учат. Разходките в гората с пластмасовата кутия за две сварени яйца, малка торбичка и аз с малката ръка – хванат за него. Дядо ми е бил добър човек, всички дядовци са добри (скоро ще разкажа и за другия ми дядо, защото се гордея с тях)…та… защо ви разказвам ли?

Защото дядо ми е бил добър човек. Баба ми разказваше за него, че всички много са го уважавали. „Цигани, турци, българи, все ни канеха на курбан, все носеха нещо и го уважаваха“ – казваше тя.  Учен, подреден, говорил е румънски и турски, обичал да пише! Писал е за всякакви неща – от  текстове на стари песни, до архивни документи.

Именно затова искам да  препиша един негов разказ („Прослушен разговор“), в който се разказва как той като малък е слушал много интересен – исторически разговор. Преписвам го, както е написан на ръка.

ПРОСЛУШЕН РАЗГОВОР

Между баща ми Димитър Йорданов Апостолов, бивш жител на град Тервел и Халил Исмаилов – бивш жител на с. Кочмар, Толбухинско, във връзка  със събитията, станали през 1916 г. в с. Кочмар, между румънските войски и „Белия ескадрон“ от конницата на Ген. Колев (1-ви Софийски конен полк).

Спомням си много добре, че този разговор се проведе през лятото на 1932 година. Тогава аз бях на 12 години. Беше преди обяд,  когато в нас дойде на гости приятелят на баша ми Халил ага, така го раричахме ние. Баща ми го покани на пейката под салкъма и майка ми им направи кафе. От дума на дума стана въпрос за боевете в с. Кочмар между румънските войски и ескадрона от 1-ви Софийски конен полк, командуван от Генерал Колев. Халил ага започна с подробности да разправя. Аз стоях близо до баша си и слушах със захлас, тъй като знаех турски да говоря и това ми  беше интересно.

Халил ага казваше на баща ми: Митьо, Митьо, да знаеш ние какво прекарахме тогава, Вие нищо не знаете, Митьо.

В селото ни имаше румънска войска (пехота), която се застоя дълго време. До колкото си спомням беше към края на м.август, когато един ден чухме кехаята да вика, че румънците наредили цялото население да излезе от домовете си и да се съберем пред джамията/срещу сегашния магазин за хранителни продукти/. Ние изплашени оставихме покъщнината си и животните и се явихме на определеното место, откъдето под строй ни  откараха извън селото по посока за гр. Толбухин – на около 400 м. от селото /на първия завой от лявата страна на шосето/.

След около 15 минути, румънските войници заповядаха да се строим в три редици, като най- възрастните бяхме в третата редица, във втората редица по-младите, а в първата – децата.

Ние се чудехме защо ни строиха и какво ще правят с нас. Не мина много време и поставиха пред нас три тежки картечници и срещу всяка от тях залегнаха по двама войника. Мина повече от два часа и никой нищо не ни казва. Хората започнаха да си шушукат помежду си и всеки се пита какво ли ще става с нас. След около 10 минути пристигна румънски офицер и нареди на войниците да не стрелят върху нас докато не получат заповед. След като разбрахме, че ще бъдем избити, жените и децата започнаха да плачат, да се прегръщат, а мъжете се молеха на войниците да не стрелят върху нас.

През това време ние като сме били изведени на това место за избиване, Белият ескадрон е бил на почивка в дерето близо до село Бенковски/Екисче/.

След като румънският офицер си замина, забелязахме трима конника /разязди/ идват от- към моста по посока към нас и като видяха и разбраха, че населението на с. Кочмар е строено за избиване, веднага се върнаха обратно. В този момент румънските войници се паникьосаха и до като приберат оръжието , ескадрона беше до моста. Ние тогава разбрахме, че това са български кавалеристи и идват нас да спасяват.

Митьо, Митьо, като пристигна ескадрона, че като заобиколиха румънската войска, която се намирала пред нас в царевицата по посока към с. Фелдфебел Дянково и като започнаха със сабите да секат румънските войници, много малко от тях се спасиха. Някои се предадоха, други бягаха по посока към моста, където падна голямо клане. Митьо, няма да повярваш, но с очите си видях малкото мостче/което е на 150 м от сегашния мост/ протече малка вадичка човешка кръв.

След прекратяването на боя, ние се спуснахме към българските войници, започнахме да ги прегръщаме и целуваме, а жените и децата се прибраха по домовете.

От благодарност, че бяхме спасени от явна смърт, нашите жени приготвиха гостби и разни каварми и баклави, с които бяха нагостени войниците. Жените раздадоха подаръци на войниците, а на конете връзваха пешкири.

От самите войници разбрахме, че цяла нощ са пътували, за да ни спасят от румънците. Конете бяха много изморени, едва стояха на краката си от дългото пътуване.

Същата вечер българските кавалеристи преспаха в селото и сутринта се отправиха по посока към гр. Толбухин.

През 1953 г. когато се копаха основите  на старата поща  се откриха костите на погребаните български кавалеристи, паднали в боевете срещу румънските войски за спасяването на населението от с. Кочмар. Костите бяха пренесени във военното гробище гр. Толбухин.

Прослушаният разговор отпреди 50 години е написан от Александър Димитров Апостолов, жител на гр. Тервел, ул. Ал. Стамболийски N17

гр.Тервел

1.III. 1982 г.

Снимка: г-н Колев, Интернет