Кажи го, но правилно!

Хубаво е да празнуваме ден на буквите и книгите! Социалните и традиционни медии преливат от вдъхновяващи слова и патриотични изображения на Св. св. Кирил и Методий, но някак си, въпреки всеобщото приповдигнато настроение, в мен остава един горчив вкус. Горчив, защото на датата 24 –ти май се придава натрапчива, тенденциозна кичозност. Снимки с първолачета, прегърнали буквара, или пък изтъркани фрази като „славянските първоучители“ и „древна култура“ изобилстват навсякъде. Една част от обществениците ни се надпреварва кой ще излезе с по-трогателно слово. А друга пък излиза с тревожни, но престорени изказвания на темата неграмотност. Мнимата загриженост за езика ни сякаш изплува на повърхността само на 24 – ти май, когато внезапно се сещаме, че има проблем. Но, тревожността ще затихне. Още утре.

Как всъщност си представям празника ли? Представям си не само днес , но и в останалите 364 дни от годината, не само политиците, но и всички ние, да се напрегнем и използваме българския език по по-правилен, достоен начин. Представям си как патосните слова за славното минало по изгубени територии и една забравена, величествена България са изместени от стойностни изказвания за подобряване на образователната система. Представям си изречените думи за повече грижа за езика ни да придобият плътност, за да се стигне до реални резултати. Какво всъщност забравяме на 24 – ти май?

Забравяме, че ние сме книгите, които четем и думите, които изирчаме – пак сме ние. Забравяме, че словестните битки с повод и без повод по социалните мрежи не си струват енергията. Хабим буквите напразно, защото те не водят до нищо градивно.

Забравяме, че няма нищо по-вдъхновяващо от хубава книга и нищо по- истинско от изречени, добри думи.

Забравяме, че в началото бе словото… правилното слово.

Беше! Днес картинката е малко по- различна, сякаш спряхме да обръщаме внимание на буквите, защото разчитаме, че отсреща ще ни разберат, така или иначе. Опростената комуникация стана проста и някак си започнахме да свикваме с нея. Благодарение на соцалните платформи, днес можем да изразим свободно мнението си и всеки един от нас е една малка медия, която ежедневно информира, отправя въпроси и се включва в дискусии. Дотук добре, но неграмотността се шири навсякъде и не, не са виновни компютрите, а хората зад тях. Неграмотността винаги е била тук, сред нас, чрез социалните медии и различни други платформи, тя просто стана видима.

Излизаме от онлайн пространството и вече сме навън – на улицата, където неграмотността също е завладяла всеки ъгъл. Табели на магазини, кафенета, билбордове – правописните грешки ни вадят очите и ни се иска да бяха „пипнати“ с Фотошоп, за да се посмеем от сърце, но не са.

И дори табелите с абсурден надпис като: „Най-лоновити торбички вече се заплащат“ да звучат смешно, смехът е за наша сметка и се усеща като… криза. Накъде сме тръгнали, „народе възродени“?

Отиваме на друго място – училището. Още по-болна тема, когато си говорим за неграмотност. Примерите са много, но някак си, днес ми е по-болно да мисля за тях. Въпреки тревожните мисли за езика ни, които се блъскат в главата ми, тайно се надявам поколението, което идва след нас да бъде будно, възродено и осъзнато. Напук на неграмотността на улицата, в социалните мрежи и в учебниците.